Те винаги са били с нас, с повечето от нас,
през повечето време поне, тези чепати богове,
които ние прегръщаме и по които се катерим
пораствайки; с които разговаряме
като приятели; на които се люлеем; които
обичаме и на които се кланяме, докато
един ден не решим да ги изоставим за квадратните
кули на зрелостта. Те никога не ни обвиняват
в предателство, тези горски любовници,
винаги търпеливи с капризите и колебанията ни,
със заблудените ни копнежи по някакъв
друг рай. Те ни гледат иззад сенките си,
загрижени, но нехаещи да скастрят
или ограничат свободата и желанията, които
сме въобразили като свобода. Нужно е
да научим сами суровите уроци
и затова са ни оставили да скитаме
насред пустини, осеяни с орязани
миражи, с маси и столове, и фино шлифовани
мебели, изработени от божествените им
тела, които те даряват безрезервно.
Дори да е твърде късно, когато накрая се завърнем
в разораните градини на любовта, те
няма да се сърдят, защото отсъствието им
ще е достатъчно, защото отсъствието е винаги
достатъчно наказание, подобно вятър,
шумолящ в липсващите листа.

върни се | съдържание | продължи