Димитър Кенаров

литературна журналистика

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

ИЗ „ДИКТАТОРИ, ТРАКТОРИ И ДРУГИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ“

 

Димитър Кенаров

 

 

Превод от английски: Ангел Игов

 

 

Из „Заплаха за обществения ред, или как бях арестуван от КГБ заради обичта си към беларуските трактори“

 

 

„Вирджиния Куотърли Ривю“, 2011

 

 

 

 

Корица на книгата, снимка: Janet45.com

 

         Мозирското полицейско управление беше пълно с хора, но не се наложи да чакаме на опашката. Бързичко ни вкараха в отделна стая с тясно бюро и три стола. Предложиха ни сладки и чудесно кафе. Като че ли двамата с Джейсън бяхме специални гости.
         Вадим Николаевич, набит двайсет и шест годишен полицай с гладко обръснато лице и подстригана нула номер коса, ни правеше компания, докато напред-назад между властите в Мозир и Минск хвърчаха факсове и телефонни разговори. Разбрах, че обича риболова; че свири на китара (която много обича) и на акордеон (с не чак такъв ентусиазъм); че не е женен; че практикува вдигане на тежести и канадска борба.
         „Защо канадската борба не е олимпийски спорт? - възкликна той с раздразнение. - Много по-смислена е от кърлинга. Защо кърлингът е олимпийски спорт?“
         Двамата с Джейсън кимнахме в съгласие. После всички дружно излязохме пред полицейското управление за по цигара.
         Бяха сверили нещата с граничната полиция и базата данни показваше, че съм влязъл в Беларус с валиден паспорт и виза. Изгубеният паспорт не бил чак такъв проблем, особено при положение че имам лична карта и шофьорска книжка. Щели да ми издадат специален документ, с който да отида до българското посолство в Минск. Всичко това било съвсем просто. Оставало да се изясни само една дребна подробност: тракторите. Защо сме отишли в тракторния завод? Как сме се озовали там? Защо сме вършили журналистическа работа с туристически визи?
         Вадим седна с мен на бюрото, за да напише официален доклад. Въпреки че бяхме вече краят на юни, календарът беше отворен на 26-27 април. Под първата дата пишеше с дребен шрифт: „Годишнина от Чернобилската трагедия“. Под втората имаше цитат от Хари Труман на руски: „Рецесия е, когато съседът ти остане без работа; депресия е, когато ти останеш без работа“.
         „Хайде да започнем с основните неща - каза Вадим. - Разкажете ми за работата си.“
         Вече нямаше смисъл да крием приключенията си. Персоналът на Мозирския машиностроителен завод, може би самият директор, бяха извикали полицията и ни бяха предали в техните ръце - двама брадати чуждестранни журналисти с нездрав интерес към тракторите „Беларус“. Дори да исках, не бих могъл да измисля правдоподобна лъжа. Да, надявах се да напиша статия за тракторите. Джейсън беше фотограф. Имах устна покана от Минския тракторен завод, но те се бяха отметнали. Бяхме останали няколко дни в Минск, там бяхме карали колела, бяхме ходили на цирк, бяхме посетили няколко църкви. (Тоест бяхме си туристи!) В отчаяния си стремеж да напиша статия, бях решил да се свържа с мозирския клон на МТЗ. Бяхме наели кола. Паспортът ми беше изчезнал по време на пътуването и нямах идея как, нито кой го е взел. Планирах още същия ден да отида до Минск, за да ми издадат временен документ, но междувременно ме бяха арестували.
         Докладът се разпростря на четири страници с педантичния почерк на Вадим и когато той ни го прочете с цялата си сериозност, ми се стори, че това е най-безумно съчинената история на света, но в същото време беше напълно вярна.
         Изминаха часове, но никой не ни каза, че сме свободни да си вървим. От Минск продължаваха да пристигат спешни факсове. Навън се стъмваше, а в полицейското управление лицата на хората ставаха все по-мрачни. Дори Вадим стана по-неразговорлив. Припомних си думите на майка ми, когато разбра, че ще пътувам за Беларус с туристическа виза: „Подценяваш диктатурата. Правиш си майтап, но ще съжаляваш“. Тя бе прекарала по-голямата част от живота си в комунистическа България и сигурно знаеше какво говори.
         Вече се свечеряваше, когато в полицейското управление влязоха трима широкоплещести мъже. За Джейсън бе повикан преводач - млада бременна жена, която работеше като учителка по английски, - а аз бях отведен в друга стая. Сега започваше дилемата на затворника. Беларуското КГБ искаше да ни разпита.

 

 

         *

 

 

         Винаги съм се чудел как изглеждат агентите на КГБ.
         За мое изумление и ужас, човекът, който ме разпитваше, изглеждаше като агентите на КГБ в старите филми за Джеймс Бонд. Значи западното въображение не беше чак толкова развинтено. Беше едър и як, като гардероб или като много голям дървен ствол, подстриган на канадска ливада, в тъмен костюм. Когато влязох в стаята, той седеше зад бюрото и премяташе през пръстите си химикалка.
         „Добър вечер“ - поздрави, гледайки през мен.
         Един по един в стаята влязоха още хора: няколко полицаи от мозирското управление и още един агент на КГБ с видеокамера. (Третият беше с Джейсън и бременната преводачка.) Всички останаха прави, като гости на коктейл, подготвящи се да изслушат рецитал на пиано.
         „Така. Разкажете ми за работата си“ - каза спокойно мъжът зад бюрото, който се представи като Пьотър Симеонович. На ръката си носеше грамаден часовник и на циферблата като че ли видях герба на КГБ.
         Изложих накратко историята си.
         „Твърдите, че сте писател, но всеки може да бъде писател. И аз бих могъл да кажа, че съм писател - заяви той, продължавайки да върти химикалката. - Представете си да дойда във вашата страна като турист и да тръгна да обикалям по фабриките.“
         Обясних, че пиша статия за американско списание на име „Вирджиния Куотърли Ревю“, че съм публикувал там и преди (можеха да проверят в мрежата), че списанието подготвя специален брой за двайсетата годишнина от краха на Съветския съюз.
         „Крах? Какво имате предвид с „крах“? Съветският съюз извърши толкова много велики дела. Той освободи България от нацистите. Преди това руснаците ви освободиха от турците. Ние всички сме славяни, една кръв.“
         „Не съм дошъл да пиша за политика.“
         „Но говорите за крах. Защо хората приказват така? Беше много тъжно, че Съветският съюз се раздели. През 1991-ва всички бяхме готови да се бием, за да го защитим, но предателят Горбачов го разпусна и отиде да докладва на Буш.“
         Всъщност Елцин беше разпуснал Съветския съюз и се беше обадил на Буш, не Горбачов, но може би не беше особено мъдро в случая да се правя на многознайко и да споря на тема история. Казах му, че и в България много хора изпитват носталгия по старите времена.
         „Е, ние в Беларус запазихме старите времена. Като отида в магазина, купувам същите марки храни, които бяха популярни в Съветския съюз. Наистина хората тук не са толкова богати, колкото в някои други страни, обаче живеят в сигурност и стабилност.“
         „Вижте - казах аз. - Не искам да споря по тези въпроси. Аз съм писател, не политик. В колежа завърших литература - американска и руска поезия. Анна Ахматова, Йосиф Бродски...“
         „Анна Ахматова. Тя дължи голяма благодарност на Сталин. Не ми харесва особено нейната поезия. Малко е - как да кажа - засукана и сложна за моя вкус. Аз предпочитам по-прости стихотворения.“
         Не бях в настроение да дебатирам за поезия с офицер от КГБ, така че си замълчах.
         „Тук също имаме хубави вестници - продължи той. - Не бихте ли работили за нашите вестници? Можете да останете в Беларус и ще ви намерим някое красиво беларуско момиче...“
         Публиката в стаята се закикоти.
         „Вижте - подех пак, усещайки известно разведряване и добронамереност наоколо. - Съжалявам, че дойдох с туристическа виза. Имах най-добри номерения, но много лош късмет.“
         „Виждаме - обади се другият агент на КГБ и най-сетне се усмихна. - Добри намерения, но лош късмет.“
         „Тепърва ще е необходимо да удостоверим вашата самоличност - заяви Пьотър Симеонович. - И ще ви задържим в затвора, докато установим кой сте.“
         На излизане той се приближи до мен.
         „Има една история, която трябва да чуете“ - отбеляза и заразказва притча за един цар и неговия прислужник, чието задължение било да зарежда пушката му. Прислужникът имал навика да повтаря: „За добро е“. Веднъж пушката гръмнала погрешка и отнесла палеца на царя. „За добро е“, рекъл прислужникът. „Не, съвсем не е за добро“, отвърнал царят и го хвърлил в затвора. Избрал друг слуга да му зарежда пушката, но по време на лов цялата дружина била заловена от човекоядци. Убили всички, само царят се избавил, защото човекоядците имали поверие, че не бива да се яде човек, комуто липсва част от тялото. Царят се прибрал у дома и освободил стария си прислужник. „Знаеш ли - казал му, - прав беше за палеца. За добро беше. Прости ми, че те хвърлих в затвора.“ Ала прислужникът отговорил: „За добро беше. Ако не ме беше хвърлил в затвора, щях да дойда с теб на лов и сега щях да съм мъртъв“.
         „Така че - каза Пьотър Симеонович - може би трябва да ни благодарите, че ви отвеждаме в затвора. За добро е.“
         Това беше най-витиеватата смъртна заплаха, която съм получавал.

 

 

         Затворническата ми килия беше номер 11 и бях настанен сам в нея. Беше около 3,5 метра дълга и 1,3 метра широка. Знам, защото имах достатъчно време да я измеря. Имаше желязно двуетажно легло, кранче за студена вода и тоалетна тип клекало. Стените (с височина 3,2 метра) бяха боядисани в психеделично тъмнозелено, а част от пода беше покрита с червеникави дъски. Цветовете на беларуския национален флаг.
         Беше непоносимо чиста, като всичко друго в тази страна. Никога преди не бях попадал в затвор, но бях чел Солженицин и си представях нещата другояче - влъжни и студени килии, миришещи на мухъл и човешки изпражнения, места, където се разболяваш от туберкулоза или тиф. В моята килия имаше дори отдушник до тавана, който засмукваше цигарения дим. В някои отношения беше по-добре от хотелската ми стая в Минск. Единственият мръсен участък беше первазът на зарешетения прозорец, където предишни пандизчии бяха гасили фасовете си и набутали разни боклуци. Сред тях намерих смачкана изрезка от вестник с кръстословица, която някой не бе успял да реши: портвайн, банкрут, пиво, машинации.
         Този перваз стана любимото ми местенце. Качвах се на горния етаж на леглото и гледах през прозореца към стената, настръхнала от бодлива тел. Бях си купил за спомен кутия цигари „Прима“ без филтър (приятелите ми хипстъри щяха да завиждат), но сега ги изпуших до една. Надзирателите щедро ми бяха оставили тефтера и химикалката, а от затворническата библиотека (дървен шкаф с лепенка, гласяща „Знанието е сила“) заех наслуки една книга, която се оказа сборник с новели от съветския писател Александър Миронов. Самото томче беше в окаяно състояние и половината страници липсваха. Навярно някой преди мен беше останал без тоалетна хартия. Повечето новели вътре бяха приключенски истории в духа на социалистическия реализъм - динамично развиващи се сюжети за съветските завоевания в Северния ледовит океан, за смели капитани на ледоразбивачи, за подли немски шпиони. Една от тях започваше така: „Не му се спеше. Легнал в тясната койка, Серьожа се вслушваше в ритмичното дишане на ледоразбивача. Зад сноманения борд водата съскаше и клокочеше. Серьожа се подпря на лакът, взря се с присвити очи през порта и през дебелото зеленикаво стъкло видя как синьото море се разстила от край до край“. И аз като Серьожа все едно бях заключен в ледоразбивач, порещ полярните морета. А нима ледоразбивачите не бяха тракторите на замръзналия океан?
         Официалната заповед за ареста ми твърдеше, че „със съдействието на служители на КГБ“ съм задържан заради липсващи лични документи и пропуска ми да уведомя своевременно властите за тяхната загуба. Нищо не се споменаваше за журналистика с туристическа виза, нито за посещения на тракторни заводи. Режимът на Лукашенко, притиснат едновременно от Европейския съюз и Съединените щати, както и от Международния валутен фонд, не искаше да привлича внимание към себе си с това, че наглед преследва чуждестранни журналисти. Ето защо туристическата виза на Джейсън беше отменена ден след разпита и без много шум го бяха изхвърлили от страната. Ето защо и аз бях задържан „за удостоверяване на самоличността“ и за нищо друго. В друго време и при други условия КГБ можеше и да ни обвини в шпионаж. Защото кой знае, може би заводът в Мозир произвеждаше тайно и танкове.
         Като се вземат предвид всички обстоятелства, престоят ми в Мозирския затвор не беше толкова лош. Спах повече от когато и да било през живота си. Храната - борш, хляб, полусурово кюфте и паница овесена каша - беше ужасна като мазните пластмасови подноси, в които идваше, затова не ми пречеше, че има само по едно хранене дневно. Дори строях пирамиди от излишния хляб. Пазачите бяха необичайно мили с мен: даваха ми чай и захар, донесоха ми нова кутия цигари, дори веднъж и кофа с топла вода. Изкъпах се над клекалото, като се поливах с канчето, от което пиех чай.
         Единственото същинско неудобство бяха сутрешната и вечерната проверка: дрънченето на ключовете и резетата, шумното тряскане на вратите. Тези звуци ставаха все по-силни с наближаването на пазачите, които методично напредваха през сектора, и очакването беше изпълнено с тревога. Щом отвореха вратата ми, аз излизах с лице към стената и изчаквах, докато единият пазач претърси килията ми. Той обикновено носеше ковашки чук, с който проверяваше пода за кухини. След минутка ме приканваха да се върна вътре. Вратата на килията се затръшваше зад мен, ключовете прещракваха и резетата рязко се връщаха по местата си. Трясъкът на желязо в желязо постепенно заглъхваше, докато проверката приключеше и после секторът отново потъваше в тишина.
         Макар че тишината в Мозирския затвор беше нещо относително. В околните килии имаше крадци на коли, обирджии, пияници, проститутки, дори убийци. Плюс един български журналист, изгубил паспорта си. „Пуснете българина, сатрапи!“ - крещеше един от моите съседи и удряше с лъжица по вратата всеки път, когато ме извеждаха за проверка. Друг изпълняваше с фалшив вой собствена версия на популярната съветска песен „Пусть всегда будет солнце“. Вечерно време крадците на коли си разменяха през решетките юридически становища относно корелацията между цените на колите и строгостта на присъдите. Ще ми се да се бях запознал с тези храбри души.
         Тъкмо вече свиквах със затворническото ежедневие, когато временният ми паспорт най-сетне пристигна от българското посолство в Минск. Пет дни след ареста ми казаха да се приготвям за тръгване; щяха да ме депортират от страната под полицейски конвой. Отведоха ме в кабинета на началника, където получих обратно вещите си. „Пазете Земята от цигарения дим!“ - умоляваше един от плакатите в кабинета, на който две длани обграждаха синя планета. Големият електронен часовник на бюрото показваше осем часа. Пазачите ми се усмихнаха и ми помахаха за сбогом.
         „Дано напишете хубави неща за нас“ - каза единият.

 

 

         Българският гражданин кенаров димитър пламенов, в интерес на обществения ред, да не се допуска на територията на Република Беларус за срок от три години. Същият следва да бъде изведен от територията на Беларус със следния полет...
         Получих този документ от Вадим Николаевич, младия полицай от Мозирското полицейско управление, който беше избран, заедно с един свой колега, да ме ескортира в специална камионетка до летището в Минск. Почувствах известна гордост, че вече представлявам заплаха за обществения ред в Беларус, прогонен от страната за цели три години. С тракторите шега не бива.
         „Как беше в затвора?“ - попита ме Вадим, докато пътувахме.
         „Прилично беше - отвърнах. - Не мога да се оплача. Само ми се иска да имаше по-добра затворническа библиотека. Наложи се да изчета доста социалистически реализъм.“
         „А нима не заради социалистическия реализъм дойдохте в Белапус?“ - разсмя се той.
         Вадим, разбира се, беше прав. Тракторите ми бяха само оправдание - или по-скоро изобщо не се интересувах толкова от истинските трактори, колкото от идеята за трактори, от това как цяла една страна залага идентичността си на машината и функционира като такава: оре, сее, движи се мудно и уверено в права бразда и рядко прави завой. В това имаше нещо едновременно практично и вулгарно, мирно и добронамерено, и все пак бегло заплашително в упорития отказ да се отклони от избраната посока. Както ни учи историята, тракторът и танкът са две страни на една монета.
         Пред летището в Минск, точно преди да ме качат на полета за България, успях да хвърля последен поглед към Беларус: полицейски трактор с червено-синя мигаща лампа и полицай зад волана. Работата му беше да изтегля неправилно паркирани автомобили.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---

 

 

! Ако искате да помогнете за популяризирането на електронното списание и виртуална библиотека „Литературен клуб“ и имате собствен сайт, можете да погледнете тук - https://linkove.litclub.bg/link.htm !

 

 

Електронна публикация на 22. февруари 2024 г.
Публикация в кн. „Диктатори, трактори и други приключения“, Димитър Кенаров, пр. Ангел Игов, Изд. „Жанет-45“, 2023 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]