Призракът, дори невидим, е като място,
където зрението ти да почука, да се обади ехо;
но тук, в гъстата и черна козина, най-остарелият
ти поглед ще потъне и безследно ще изчезне:

както някой бесе луд, когато нищо друго
не може да го успокои, се хвърля във нощта
крещейки, блъска по омекотените стени
и усеща как яростта попива и се утаява.

Тя сякаш скрива всички погледи, които падат
върху нея, ей така, за да може като публика
да ги разгледа, заплашителна и начумерена,
да се свие и заспи със тях. Но изведнъж,

сякаш будна, се извръща към лицето ти;
и с изненада виждаш себе си: нищожен
в кехлибареното злато на очите й,
провесен вътре като древно насекомо.

Райнер Мария Рилке, „Черна котка“

върни се | съдържание | продължи