Като всеки турист
носех карта, фотоапарат и пътеводител
„Lonely Planet“ с полезна информация:
кратка история, забележителности,
храна и хостели, превоз, куриози.
Вървях по улиците загубен в страниците
и гледах фотографиите на сгради,
които ме отминаваха незабелязан.
Сушата е суха като милиони факти.

Глостър, Масачусетс е най-старото
риболовно пристанище в Северна Америка.
Още през 1623-та мрежите са се късали
от тежестта на треската и херингата -
златото на протестантите. После
тук са пристигнали бедните католици
и оттогава всяко лято се провежда фестивал
в чест на Св. Петър, закрилник на рибарите:
стотици кораби, пременени с гирлянди,
се полюшват във водите на залива, докато
едри смелчаци вървят по хлъзгава греда,
напоена с катран и изпитват съдбата си.
На близкия хълм се извисява бяла катедрала -
„Богородица на попътния вятър“,
с две кули, между които стои Богородица,
прегърнала лодка наместо Исус. Затова,
когато шхуната „Андреа Гейл“ потънала
по време на голямата буря през октомври 1991-ва,
всички в града били потресени, невярващи,
а Себастиан Юнгер написал „Перфектната буря“,
по-късно филм с Джордж Клуни.

Бях тръгнал към колата, за да се махна
колкото се може по-скоро оттук,
от червените пластмасови омари
по рекламните табели на ресторантите,
от сувенирните котви, лули и компаси,
и солените цени на минералната вода,
когато край пристанището видях надписа
Whale Watching.

(Whale Watching, гледане на китове или
любителска екскурзия с корабче
в търсене на онези велики левиатани -
на български няма точен превод, може би
защото в Черно море няма китове.)

Whale Watching, помислих си, защо не,
никога не бях виждал кит на живо,
ако не броим Свободния Уили, затворен
в щатския аквариум на Орегон,
а романът „Моби Дик“ на Херман Мелвил
ми беше любимият, особено 132-ра глава,
когато капитан Ахав, разколебан
дали да продължи гонитбата на омразния кит,
прошепва на своя помощник Старбък:

„Ела! Ела по-близо, Старбък,
нека погледна човешко око;
то е по-велико от морето и небето,
то е по-велико от Бог.“

Whale Watching. Срещу 30 долара
се качих на горната палуба
на туристическото корабче и седнах
до дебела китоподобна жена,
а тя ме погледна в очите и ме попита:
„Виждали ли сте някога китове?“
„Не, но „Моби Дик“ е любимата ми книга.“
„А аз съм гледала филма.“

Пристанището скоро се изгуби.
Шамандурите постепенно оредяха като дървета
над високопланинска безлесна граница,
сякаш не плавахме напред, а нагоре и нагоре.
Скалният нос Св. Анна с високия си фар,
спасителна светлина зад бедстващи моряци,
бавно потъна зад хоризонта, изгасна
и за пръв път се озовахме сами
в синьото празно поле на света. Само
корабчето оставяше пенеста диря
като отворен цип, зад който
нямаше нищо, освен още и още вода.

„Океанът е град без сгради -
ни каза екскурзоводката, -
но понякога от океана
изплуват катедрали.“

Представих си кит като катедрала,
в която свири Йохан Себастиан Бах
на огромен орган само с една тръба,
всеки тон отекващ чак до дъното,
до безбожните зелени водорасли.
Представих си кит като катедрала:
контрафорсът на ребрата, кръстовидната
форма на тялото спрямо перките,
обсипания с планктон олтар на езика
и точно тогава зърнах първия купол,
чух първите ноти на мѐсата.

върни се | съдържание | продължи