Димитър Кенаров

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

КОЗАТА

 

Димитър Кенаров

 

 

Докато я доях, трябваше да внимавам да не се изсере.
Случваше се, замислен за някоя метафора, да не забележа
как анусът й се разтваря като око и изведнъж отвътре
се изтъркулват топчета обсидиан: едри черни сълзи
в топлото мляко. Горчива захар. В началото се ядосвах,
исках да я ударя с юмрук по хълбока, да я изритам,
защото болката е най-дълбоката памет, болката е най-
животинска. Както когато ме пребиха в Англия
и целият бях в кръв, и всеки нов удар беше като печат
върху мекия восък на лицето ми - да помня, да помня,
защото иначе остава толкова малко, толкова малко,
и как, докато ме биеха, си мислех, че би било добре
да кървя по-често, да навират лицето ми в лайна,
за да не забравя вкуса, да не забравя мириса на живота.
И все пак никога не ударих козата. Така или иначе
този свят прелива от болка като задръстен кенеф
и въздухът вони, но никой не обръща внимание -
с болката също се свиква, когато е всекидневна
като кроасан с чаша мляко. Всичко накрая се преглъща.
А козата? Дали ще ми повярвате как, когато
заклаха ярето й, те не пожела да яде цяла седмица
и дълго се взираше в небето с котешките си зеници,
все едно празното синьо небе можеше да я спаси
от липсата. После всичко си дойде на мястото:
тя прие, че аз, човекът, който й бе отнел козлето,
съм козле. Въображението на болката е безкрайно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 24. май 2010 г.
Публикация в кн. „Апокрифни животни“, Димитър Кенаров, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2010 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]