Щом алегоричните животни започват да измират, значи
алигоризираният автор също ще умре. Погледната алегорично,

краят на света започва с края на написаното за света, което пък
започва с края на света, както липсата на сънища е липса

на сянуващия, който е оставен да сънува само себе си.
Затова да посънуваме пчелите, преди да са изчезнали

сред пестициди, патогени и генно-модифицирани растения или
да се загубят в електромагнитните полета на разцъфнали

мобилни телефони: идеята за кошер разрушила кошера, картината
погълнала модела, поетичният кошмар, заради който дърветата

са този лист хартия. Затова да посънуваме пчелите, както Аристотел
е сънувал как събират мед от въздуха „щом звездите

изгреят или дъгата докосне земята“ или как сутрин
първата пчела тръби, за да събуди другите (според Плиний Стари),

за да стигнем ужасени до страшното жужене в кошерите
на имперския пчелар Вергилий. Подобно, Шекспир

в „Хенри V“ възхвалява медоносните работници, „които
с природата си дават пример за законов ред в населеното кралство“,

за разлика от дяволите в „Изгубения рай“ на Милтън, рояци
политици, пъплещи из своята „иззидана със слама Цитадела“.

Поуката: опрашването на въображението не е въображаемо
опрашване. Какво би станало с това стихотворение,

ако не можех да отида на пазара да си купя бурканче
липов цвят или кубче восък от някой дядо? Когато бях дете,

въздухът на село трептеше по обяд ката мараня от звук, невидима
косачка, хилядокрила, неподвижно движеща се; но на чешмата

жълто-черните мотори се материализираха: малки, крехки тела,
опърпани от жегата, напълно изтощени, които кротко пиеха

от някоя цепнатина, преди отново да възобновят
баснословните си задължения. Понякога, без да се замислям,

ги заливах със вода и съзерцавах как отчаяно
пърхат, за да изсушат крилата си. Понякога, докато пиша,

е толкова лесно да забравя селските пчели и да повярвам,
че този сън не е безсилен да ужили спящото ухо.

върни се | съдържание | продължи