Извадени очи, изхвърлени в океана. Прекрасни
прозрачни тела от течно стъкло, през които се вижда
душата (или липсата на душа). Няма нищо скрито
тук. Няма дълбоки тайни, бездънно
подсъзнание. Като отворени часовници
медузите тиктакат на повърхността, туптят
желираните им сърца. Вода във вода.

И все пак: спомням си онова лято на скалите
край Калиакра. Ветровито, матово небе.
Гларусите, които напразно се бореха
с вятъра; оклюмалите корморани, накацали
като криви зъби по ръба. А долу, в гърлото
на Черно море - медузите. Ужасни, безформени
чудовища. Спомням си как ги съзерцавах
безмилостно, как вдигнах най-големия камък.

Експлозията беше ослепителна.

върни се | съдържание | продължи