Измина една година, откакто
природозащитниците ме върнаха сред природата -

моята така наречена родина.

Природата е уродлива, неприветлива
и не може да ме защити.

„Мечка страх, мен не страх“,
си повтарям често, когато нощният вятър
заръмжи в клоните,
но после осъзнавам, че аз съм
мечка
и треперя от страх; и затварям очи.

Мечкаря го няма. Няма никой наоколо,
освен други мечки,
останали без халки -

бракоразводните дела са прикрлючили
и всички пристигнахме там,
откъдето започнахме -
свободни, нелюбими.

Има и красиви дни, признавам,
дни, в които слънцето е медена пита
и лъчите му сладко капят по козината;

но съвсем скоро дъждът полита
като рояк пчели
и ме подгонва с мокрото си жило.

Какво ми липсва? Всичко.
Остатъците от агне, кофата с боклук,
дори психочноболната гъдулка.

Липсват ми псувните, мизерията,
липсват ми внуците.

върни се | съдържание | продължи