Когато е горещо и слънцето се поти,
слънцето се поти, но без капчица влага,
и няма посетители в зоопарка,
и по въздуха стъпва тежка мараня
от олово и бетонна прах,
и ушите на вятъра са увиснали унило,
и прохладният хобот на вечерта е далече,

се излягам някъде на сянка и разтварям
„Зелените хълмове на Африка“,
и си припомням родния дом,
който никога не съм виждал:
акациевите дървета, папирусовата трева,
спечената кал край речните брегове,
съвършената савана.

Харесвам описанията на Хемингуей -
цветни фотографии преди цветната фотография,
когато спомените са имали значение
и мъжете са пиели уиски от тенекиено канче.
Харесвам прозата му, тази роза с бодли,
красотата, която неизменно кърви.
Споделям впечатленията си
с носорожката, моя съседка по клетка,
но тя само изсумтява, вирва рог и казва,
че Хемингуей не й е по вкуса,
типичен мачист, казва, със слонско самочувствие.
Правя се, че не долавям личната нападка.
Правя се, че не разбирам за какво ми говори
и продължавам да чета,

така както Хемингуйе чете
„Севастополски разкази“ от Лев Толстой
и си представя безкрайните руски степи:
„От книгата лъхаше младежка жизненост,
в нея имаше много хубаво
описание на боя,
когато французите превземат редута.“

Роден съм в София, България,
но това не е моята родина.
От лявата ми страна пасе носорожката,
а от дясната - два хипопотама,
и макар да идваме от едно и също място,
те предпочитат да не мислят за там.
Не ги виня. Трудно е да живеем другаде,

дори когато другаде е вкъщи.
И все пак, възможно ли е да обичаме
една-единствена страна,
докато вътрешният компас работи?
Искам да отлетя като слончето Дъмбо,
преди да ме убият, така както Джордж Оруел
убива полуделия индийски слон.

„Искам само едно - да се върна в Африка.“

върни се | съдържание | продължи