Лека като перо
любовта отлетя,

но и загубата вече
не значи нищо -

не мрак, не мрак,
а светлина,

която просто
не ме интересува.

Неоплодено яйце
- животът ми -

лежи сред сламата
бледожълтеникаво

в очакване
да го вземат.

И аз ще го дам
без борба, без

дори да клъвна
ръката на кокошкаря.

Да съжалявам?
За какво? За дните

с безвкусен ечемик,
за нощите, залостена

в курника?
Или за моите

глупави приятелки,
сварени на супа?

Няма. Не мога
да кажа не

на случилото се
бъдеще.

И все пак понякога
все още мечтая

да съм
отново млада

в онзи двор,
онази зимна сутрин,

когато трите пръста
на краката

оставяха следи
по мекия сняг

като обърнати стрелки
и всички се чудеха

накъде ли водят -
следвайки твоите,

се отдалечавах
от теб,

отдалечавах се, но
намерих

любимото ти място,
съкровището ти:

съд с незамръзнала вода,
от която отпих

и с човка към небето
казах на глас:

„Обичам те, Петре.“

върни се | съдържание | продължи