Димитър Кенаров

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ЖИВОТЪТ НА ПЕТЪР

 

Димитър Кенаров

 

 

Осем часът. Залостиха вратата на курника.
В сумрака останахме аз и Наталия,
стара кокошка и моя последна жена,
надживяла всичките си конкурентки.
Стоим един срещу друг и се гледаме.

 

Крилата й са напълно проскубани.
Гребенът - някогашна гордост и слава,
за който се говореше през девет двора
и снимаха за списание „Птицеферма“,
гребенът, който в онези години туптеше
като второ сърце на главата й,
сега виси блед, прединфарктен.

 

Наталия е, но през малките процепи
все още струи светлина, за̀лезна,
прашна светлина, никому ненужна;
случаен лъч пада върху жълтото око
на жена ми и виждам, че тя плаче,
но без сълзи, както кокошките само умеят.
Никога не се научих какво трябва да кажа.
И все пак ми е мъчно за нея.

 

Понякога се сещам за другите квачки,
накокошинени дами с дълги крака,
които клякаха, за да поемат тежестта ми:
всички до една са отдавна обезглавени,
оскубани и после сварени на супа,
оглозгани до костите;

 

„Месото на красивите е най-вкусно“ -
обичаше да казва леля Станка
преди да застъпи шарените им крила
с калните си гумени галоши, като с пирони.
Потръпвам от ужас, щом си спомня
скрибуцането на стомана върху кост -
цигулката на моите кошмари.
Как се късат кръвоносните струни.

 

Тик-так. Сърцето отмерва дванайсет,
а в курника няма нито звезди, нито луна,
само курешките блестят като бисери.
Вече не виждам жена си, но знам,
че сгушена някъде в мрака тя мъти
яйцата на своите спомени.
Затова и аз - преди да заспя - тихо
шепна наум, после много тихо на глас:

 

„Наталия, Наталия, Наталия...“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 24. май 2010 г.
Публикация в кн. „Апокрифни животни“, Димитър Кенаров, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2010 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]