1.

Вече няколко години стои в ъгъла на двора, до камарата
дърва за огрев и малиновите храсти, съвсем безстопанствена,
но все още нова, със стени от гладко шлифовани, лакирани дъски
и покрив от ръждивочервени битумни керемиди. Нямам представа
купили ли сме я или са ни я подарили приятели, но в тази къща
никога не е живяло куче. Не че в къщата (кучешка колиба
би било по-правилно да се каже) няма нищо. И да имахме
куче, то не би могло да влезе вътре, сред ролки тел, гумени
ръкавици, кофичка с битумен грунд, три пакета фугаколор,
шпакли, шкурка, стара бормашина, тесла, автомобилна четка
за почистване на сняг (дори не знам името на този инструмент).
Ако къщата беше глава, дзен будистите биха казали: тя никога
не би могла да постигне просветление сред толкова много
мисли. Дори едно куче се нуждае от празно пространство.

2.

Някога, когато прекарвах летните ваканции на село, с дядо ми
(а може би с вуйчо ми, не си спомням) построихме колиба
за кучето Боби: няколко летви, заковани с пирони, шперплат,
а отгоре, за изолация от влагата - парче балатум. Не беше
нищо особено, аматьорска работа, но всяко куче, мислех си,
би се радвало да има дом като този, с меко одеяло за легло
и кръгли тенекиени панички за храна и вода пред входа.
Разочарованието беше огромно, когато Боби не пожела
да влезе дори като хвърлих парче шпеков салам.

3.

Сега, когато се връщам от Сан Франциско за летни ваканции
в къщата в София, която майка ми и баща ми построиха „за мен“
с толкова любов и скандали, къщата, в двора на която стои
къща за куче без куче, къщата, в която се опитвам да напиша
(построя) това стихотворение, не мога да пропусна паралелите,
които незабелязано изненадват чувствата ни, паралелите,
които често ни карат да въртим щастливо опашка, но
по-често стягат гърлото с дълъг, безкрайно дълъг синджир.

върни се | съдържание | продължи