Залостен в телевизионния кучкарник, ти бе моят
пръв домашен любимец, талисман на Америка.

Мечтаех да те погаля, да ми подадеш лапа,
да хвърля желязна пръчка през океана

и да я донесеш обратно - златна клонка.
Да нямам други кучета освен теб, беше първата заповед.

Някои твърдяха, че си хванал бяс, че Калифорния
е черно-бяла, че при капитализма всяко дърво

е частно и целият свят се овълчва.
Беше дресиран добре, несъмнено, но виж само

нашата Лайка, която достигна звездите -
един космонавт се равнява на хиляда каубоя.

И въпреки това предпочитах твоя земен лай,
звука, който пътува свободно в пространството

и кълбата от храсти, по-бързи от метеори;
където, макар оредели, се разхождаха бизони

и разбойници пишеха декларации на независимостта.
Във въображението ми всяко ко̀ли беше американско.

И ето ме, след деветнайсет години скитане стъпвам
на бреговете на твоя остров, аз, изгубеният ти собственик.

Ласи, Ласи, викам по тихите улици на предградията,
издавам любовни ултразвуци, търся те

в молове и магазини, под всяка лимузина,
в бакалницата на супермаркета.

Ласи, къде си приятелю, отроче на Холивуд?
Хванаха ли те лошите най-накрая,

вързаха ли ти тенекии за опашката?
Или като Аргос лежиш някъде стар и немощен,

кучето, за което все щое пазя една сълза?

върни се | съдържание | продължи