Гледам в черно огледало. Корони от корени
растат в рохкия въздух. В черноземното небе червеи
свободно се реят и пеят червеникави песни.
Красиво е. Накъдето и да се обърнеш
не виждаш нищо и затова виждаш навсякъде
и всичко: на дъното на всяка кална дупка
аз стоя на покрива на небостъргач.

Другото са лъжи: някаква река на забравата,
лодкар, монета за преминаване, сенки
на любими хора, които никога вече
не ще се завърнат. Сълзи, сълзи, сълзи.
Глупости. Аз плача само за да размекна
пръстта, да копая по-лесно. Тунелите
са пъпната връв на моето щастие.

А смъртта не е тук, тя е винаги там,
в отвъдното на отвъдния свят, където
лопатите са неизползваеми. Тя е деца,
които играят на криеница, но намират
къртица в отворен ковчег светлина
насред ливада със свещи от глухарчета.
„Ах, мъртва къртица“, казват мъртви деца.

върни се | съдържание | продължи