Димитър Кенаров

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ПТИЦЕЧОВКА

 

Димитър Кенаров

 

 

Когато Бог ме създаваше, токът спря.

 

„Господи, защо все на мен се случват
тези неща?“ - попитах Бог в тъмнината.

 

Бог ме докосна слепешката по козината
с потната си лаборантска ръка, опипа
бобровата ми опашка, ципестите ми
крака, а после, сякъш предусетил
проваления експеримент, разтреперано

 

погали уродливата ми човка. Ръката му
се дръпна ужасена.

 

„Проклето електричество! - промърмори Той
в тъмнината. - В тази забравена от бога
държава не мога едно животно да създам
като хората. Няма ток, няма вода,
няма пари за наука и култура.“

 

Чух как Бог се отдалечава със забързана
крачка. Последваха гръмотевици (трошене
на небесни колби и епруветки) и ураган
от яростно затръшване на врата.

 

Останах сама в тъмното. Бях на ръба
да се разплача, но Бог бе забравил
да ми направи слъзни жлези. Излязох
в градината, където сиянието на луната
като влажна кърпа освежаваше
фибрилната кожа на пейзажа. Тишина.
Разкривени сенки на дървета. Помислих си
за всички онези животни, родени
под нещастна звезда. За парализираните,
сираците, слепите, за онези, които
няма да видят светлина, дори ако отново
някога пуснат тока. Излюпена от яйце,
бозаеща мляко, аз знам какво е
да не принадлежиш. И тук... или там...
това стихотворение ще остане
недовършено...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 24. май 2010 г.
Публикация в кн. „Апокрифни животни“, Димитър Кенаров, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2010 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]