Димитър Кенаров

поезия

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ПОСЛЕДНОТО ЖИВОТНО

 

Димитър Кенаров

 

В памет на Йордан Радичков

 

 

Хайде, усмихни се. Знаеш кой съм, нали?
Няма ли да ме поздравиш с добре дошъл?
Пътуването беше дълго, много по-дълго
отколкото предполагах. Но сега съм тук.
Не, не, не се страхувай. Знам какво си чувал
за мен (че идвам от луната, че ям камъни
както ръждата яде желязото и прочие),
но всичко е безумна измислица. Всъщност
не съвсем. Да, добре, признавам, аз съм
повелителят на животните. Каквото кажа -
става. Пчелите ми се подчиняват, мухите,
дори ленивците. Слонът, носорогът и тигърът.
Когато пътешествам под земята, къртицата
ми поднася черен чай. С малко сметана.
Какво ще искам сега? Избързваш с въпросите.
Дай ми няколко минути да си отдъхна.
Къде е тоалетната тук? Ей сега ще се върна.

 

Искам да се радваш, че съм тук. Искам
да се исмихнеш. Ако трябва дори насила.
Може да не си забелязал, но животните
също се усмихват, досущ като пеленачета.
Животните са деца с много остри нокти и зъби.
Разсмя ли се? Браво. Отбелязваме напредък.
С това темпо всичко ще приключи бързо
и безболезнено. Бързо и безболезнено -
какво клише, а? Лекарите казват същото
преди да ти отворят сърцето. А после
никога вече не усещаш нищо. Ха-ха.
Ама ти май се уплаши. О`кей, признавам,
не ме бива много с шегите. Какво да направя?
Ако това ще ти достави удоволствие, мога
да псувам като хамалин - все пак и аз нося
огромен товар на гърба си. Не си мисли,
че ми е лесно. Езикът е доста тежко нещо.

 

Май ти доскучавам? Нищо. Скуката
е неизменна част от всеки един разговор.
Скуката върти земята милиарди години,
запълва гигантските пространства между
безкрайните секунди. Повярвай, така е.
Аз знам най-добре. Все пак аз съм този,
който стои на границата. Аз съм животното,
което... Не мога да ти го кажа по-точно.

 

Верблюд. Да, верблюд. Може и така
да ме наречеш. Имам адски много имена.
Ще ти писне, ако почна да ги изброявам.
По-важното е да разбереш защо съм тук,
с теб, сега. Истината (каква дума само!)
е следната. Готов ли си? Защо мълчиш?
Пак ли се уплаши? Хайде, стига игрички.
Истината е прекрасна. ТИ ще бъдеш АЗ.
Да, да. Правилно ме чу. Ще ти извадя очите,
ще ти одера кожата. Ще ти сменя душата.
Разгледай се добре. Запомни как изглеждаш.
От утре нищо няма да е същото. От теб
искам само едно: да се простиш със себе си.

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание / меню | продължи

 

 

Електронна публикация на 24. май 2010 г.
Публикация в кн. „Апокрифни животни“, Димитър Кенаров, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2010 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]